Емоции

Снощи, точно след като направихме първото представление на кукления театър, Павел беше толкова превъзбуден и във възторг, че не можеше да си намери място. Тичаше насам – натам, вадеше играчки от кашона си и започваше той да разиграва сценки, скачаше, пляскаше… По едно време каза нещо от рода „Чакай да взема жълтата кола“ и се затича към другата стая. В следвашия миг се чу едно глухо ТУП! и след още един миг писък. Изстрелях се като торпедо от кухнята и намирам детето седнало в коридора и държи челото си с ръце. Клекнах до него да го успокоя, гушнах го, говоря му. Той обаче не маха ръцете от челото – пищи и нарежда нещо. След секунда вече виждам как по ръцете му започна да се стича кръв. Не мога да опиша как се паникьосах. Хукнахме веднага с мъжа ми, да почистим раната, да правим превръзки… веднага в спешното…

В крайна сметка се оказа, че не е сериозно. Е, сцепил си главата. Лепиха го. Но нищо сериозно няма. Но аз два часа след случката не можех да спра да треперя. Въпреки че смятам, че се държа адекватно в спешни ситуации, той стреса ми идва после. Та така с нашето първо представление. Емоции.